Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?
Начало Коментар
Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?
04 февруари 2014, 09:00 | адв. Михаил Екимджиев
2291
32
Михаил Екимджиев
Адвокат Михаил Екимджиев има десетки спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство.
Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?
Прикачени файлове
Писмо от ЕСПЧ със съобщение за недопустимост на жалбата
Още по темата
Страсбургският съд – начин на употреба
България изпадна от челния списък на държави с най-много осъждания в Страсбург
Съдът в Страсбург – арменски поп или пазач на пазачите?
Защо ще продължим да плащаме по дела в Страсбург *
Какво сочи равносметката за новите подходи на Съда в Страсбург
В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?“. В „мрежата“ прочетох дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност. В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че „условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени“. Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много „подусловия“ и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други „български“ казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос „Защо?“ превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: „… секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“.
Началото
Въпросът „Защо?“ доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.
Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава „високодоговарящите“ страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така „бащите“ на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.
До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.
Пазя носталгичен спомен от тези „години на невинност“. В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург „млади“ адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на „ниски обороти“ поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.
Как Европейският съд по правата на човека стана „Източноевропейски“?
Посланието към източноевропейците беше ясно: „Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите“. Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори – недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия. Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно „произвеждаше“ огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на „местните“ институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от „тричленки“, а по-късно и от един съдия.
Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един „национален“ съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната „грешка“ да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.
Какво да се прави?
Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. „висящите“ жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите „рецидивисти“, които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова „стратегията“, която Съдът избра за „справяне“ с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното – да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.
Съдът за защита правата на човека vs. човека
За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.
Решенията по недопустимост на „едноличен състав“
Това са бланкетните, обидни за жанра „съдебно решение“ писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани „на коляно“ от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този „пестелив“ начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.
Емблематична в тази насока е институционалната „политика“ на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото „Булвес“ АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и „обещаваха“ революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението „Булвес“, десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“. Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.
Преформатирането на фактите
Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да „паснат“ в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.
Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства
Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.
За цифрите и хората
Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.
Фактът, че най-много бланкетни „решения“ за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е „оправяне“ на статистиката за съответната година.
Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.
Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на „психологическата“ бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение. Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от „разгледаните“ 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих „разгледани“ в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, „отсвирени“ от „едноличен състав“ жалби, дори не са четени.
Ако приемем, че една (1) „работна“ година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е „произвеждал“ по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.
Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени… Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.
Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е „решавал“ по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!
In memoriam
Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата „кредит“ етимологично се родее с „доверие“). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.
Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено „зануляване“ на последната жалба. А после?… Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на „достойни длъжности“, включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата „оцеляващи“.